Притча за ехото

526806_287950537968570_1523046198_n Баща и син вървели из планината. Внезапно
момчето паднало, ударило се и извикало:
„Оооооохххх!”
За своя изненада чуло глас от планината, който му отговорил: „Оооооооохххххххх!”
Любопитно, момчето попитало: „Кой си ти?”
И получило отговор „Кой си ти?”
Разгневено, че някой само повтаря думите му,
момчето извикало: „Страхливец!”
И отговорът бил: „Страхливец!” Тогава то в почуда към баща си: „Тате, какво
става?”
Бащата се усмихнал и казал: „Синко, чуй.”
После извикал: „Ти си шампион!” И гласът
отговорил: „Ти си шампион!”
Момчето се изненадало, но все още нищо не разбирало. Тогава бащата му обяснил: „Хората
го наричат ехо, но всъщност това е животът.
Той ти връща всичко, което направиш или
кажеш. Животът ни е отражение на нашите
действия. Ако искаш на този свят да има повече
любов, обичай повече. Ако искаш хората от екипа ти да знаят повече, самият ти придобивай
повече знания. Това се отнася за всичко.
Животът винаги ти дава онова, което ти си му
дал. Той не е низ от случайности, а отражение
на теб самия.“

Притча за пеперудата

10Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата ѝ били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.

През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.

И всичко само заради това, че човекът, желаейки да ѝ помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото ѝ да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.

Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.

Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.

Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега! Никога не бихме могли да полетим!

Притча за обидата

Близо до Токио живеел един велик самурай, който бил вече възрастен и се бил оттеглил, за да обучава младежите в дзен-будизъм. Въпреки възрастта му се носела легендата, че може да разбие всеки съперник.

Един ден, един войн, известен с тоталната си липса на скрупули, дошъл при него.
Войнът бил прочут с това, че използвал техниката на провокацията: изчаквал противника му да направи първата крачка, възползвал се от направените грешки и контраатакувал внезапно. Младият и нетърпелив войн никога не бил губил битка. Знаейки репутацията на самурая, бил дошъл, за да го разгроми и да се прослави. Всички ученици протестирали срещу идеята, но старецът приел предизвикателството…

536523_10151230569199235_2083067718_n  Всички излезли на площада и младежът започнал да обижда стария учител. Хвърлил няколко камъка по него, заплюл го в лицето, изкрещял всички възможни обиди, обиждал дори предците му… С часове правил всичко възможно, за да го провокира, но старецът останал невъзмутим. Привечер изтощеният и унизен войн се принудил да се оттегли.

Угнетени от факта, че учителят им трябвало да изтърпи толкова обиди, учениците му го попитали:

- Как можахте да понесете това? Защо не влязохте в двубой, пък макар и да бяхте загубили битката, вместо да ни показвате тази страхливост?

- Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът?

- На този, който го е донесъл – отговорил един от учениците.

- Ами, същото важи и за завистта, гнева и обидите – казал учителят – Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си.

Из книгата “Дзен Притчи”

Кредо на онези,които са страдали

КРЕДО НА ОНЕЗИ, КОИТО СА СТРАДАЛИ (преписано от стената на една болница за инвалиди)

Рой Кампанела

МОЛИХ СЕ на Бога да придобия сила.
Станах слаб, за да се науча смирено да се подчинявам.

Молих се на Бога за здраве, за да мога да извърша велики дела.
Отредена ми бе немощ, за да върша по-добри неща.

Молих се за богатство, за да бъда щастлив.
Обречен бях да живея в бедност, за да се науча на мъдрост.

Молих се за власт, за да заслужа похвалата на хората.
Получих в замяна слабост, за да почувствам потребността от Бог.

Молих се за всичко, което изпълва живота с радост.
Дарен бях с живот, за да мога да се радвам на всичко.

Не получих нищо, за което се молих, а всичко, за което се надявах.
Въпреки че не го съзнавах, неизречените ми молитви бяха чути!
Аз съм сред най-благословените хора!


Значението на прошката

Значението на прошката -

Джордж Ричи

 

Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди!

Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше.

Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг.

Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката:

- Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна бавно Бил. – Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: – Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна.

Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не.