Докосването на Рамона

964426_638325416195449_1060132941_oМинали бяха едва няколко седмици след операцията ми и аз трябваше да отида на контролен преглед при доктор Белт. Беше точно след първата ми химиотерапия.

Белегът ми беше все още много чувствителен. Цялата ми ръка стоеше като изтръпнала. Тази смесица от неповторими и странни усещания ми приличаше на положение, в което имам нов съквартирант, с когото деля общата квартира, позната доскоро като двете ми гърди, а сега наричана галено – „гърдата и ребрата“.

Както обикновено ме въведоха първо в манипулационната, където ми взеха кръв, за пореден път – за мен това си остава ужасяваща процедура, понеже страшно се плаша от игли.
Легнах на манипулационната маса. Облечена бях с широка карирана вълнена риза, под която носех фланелка. Надявах се хората да приемат този грижливо обмислен ансамбъл като небрежна елегантност в избора на облекло. Ризата прикриваше новата конфигурация на гръдния ми кош, фланелката го предпазваше, а копчетата на ризата улесняваха медицинския преглед.

Тогава влезе Рамона. Топлата й лъчезарна усмивка ми беше позната и рязко се открояваше на фона на страховете ми, Виждала я бях преди няколко седмици в кабинета. Тогава с мен се занимаваше друга сестра, но запомних нея, защото се смееше. Смееше се с дълбок, гърлен, богат глас. Спомням си, че се зачудих какво толкова забавно има зад тази лекарска врата. На какво толкова е намерила да се смее в такъв момент? Затова реших, че не се отнася много сериозно към цялата работа и че ще се опитам да си намеря патронажна сестра, която е достатъчно сериозна. Но не бях права.

Този ден всичко беше различно. Рамона и преди ми беше взимала кръв. Тя знаеше, че се страхувам от игли и тактично скри цялата кинкалерия под едно списание с ярко синя снимка на кухня в ремонт. Разкопчах ризата, съблякох фланелката и отдолу се показа пресният белег със стърчащ от него катетър.

– Как заздравява белегът? – попита тя.
– Доста добре, струва ми се. Всеки ден го обмивам внимателно.
Споменът от шибащите струи на душа по изтръпналата ми гръд проблесна в паметта ми.Тя нежно протегна ръка и я прекара по белега, за да провери дали белегът зараства равномерно и дали кожата е гладка. Аз тихо се разплаках. Тя са наведе към мен, погледна ме с топлите си очи и рече:

– Не си го докосвала още, нали?

– Не съм – отвърнах аз.
И тази прекрасна, сърдечна жена положи дланта на златисто кафявата си ръка върху бялата ми гръд и я остави да лежи там. Дълго. Аз продължавах кротко да плача. С ласкав глас тя рече:
– Това е част от тялото ти. Това си ти. Няма нищо лошо в това да го докоснеш.Но аз не можех. Затова тя го докосна вместо мен. Белега. Заздравяващата рана. А под нея докосваше сърцето ми.
После Рамона рече:

– Ще подържа ръката ти, за да го докоснеш и ти.
Тя положи ръка върху моята и двете останахме така без да казваме нищо. Това бе незабравимият дар на Рамона.
Същата вечер, когато си легнах да спя, поставих нежно ръка върху гръдта си и я оставих да лежи там, докато заспя. Знаех, че не съм сама. В леглото бяхме, метафорично казано, всички заедно – гръдта, ребрата, дарът на Рамона и аз.

Бети Абуси Елис

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s