В търсене на изгубеното щастие – откъс

Mother-and-ChildОт гледна точка на принципа на еволюционна приемственост родовата травма, която се наблюдава при родилките в цивилизацията, се дължи до голяма степен на металните инструменти, ярката светлина, гумените ръкавици, миризмите на антисептичните и упойващи препарати, високите гласове и шума от апаратурата. Ако искаме раждането да не е травматично за бебето, то трябва да преживява единствено това, което отговаря на древните очаквания у него и майка му. У много здрави, устойчиви култури майките раждат без странична помощ. Други – не по-малко стабилни – култури учат, че трябва да й се помага. И в единия, и в другия случай обаче бебето е в близък контакт с тялото на майка си от момента, в който излезе от утробата. Когато започне да диша самостоятелно и се отпусне спокойно върху нея, а тя го гали успокояващо, пъпната връв престава да пулсира и бива прерязана. Малкото създание получава гърдата без никакво забавяне (за къпане, премерване, преглед и каквото и да било). Това се случва точно в момента, когато трябва – а именно веднага, щом приключи раждането. Майката и бебето се срещнат за пръв път като две отделни личности, за да може да се осъществи изключително важният импринтинг (запечатване в съзнанието на бебето на образи, възприети в критичен за развитието му момент).

Известно е, че при много животни майката се запечатва в съзнанието на малките непосредствено след раждането. Например току-що излюпените малки на гъската запечатват в съзнанието си като майка първия движещ се предмет, който им попадне пред очите. Дори това да е механическа играчка, те ще я следват навсякъде. Такъв е техният механизъм за адаптация. Животът на гъсетата зависи от запечатването на образа на майка им, тъй като без нея те са безпомощни, а тя няма как да ги следва всичките. При хората за разлика от другите животни е необходимо майката да запомни своето бебе, тъй като човешкото бебе е прекалено слабо и безпомощно, за да следва когото и да било и да поддържа контакт с майка си. То може единствено да Ј сигнализира, ако не се отговаря на нуждите му.

Този изключително важен импулс за импринтинг е толкова силно вкоренен в жената, че надделява над всичките й останали импулси и съображения. Колкото и уморена и гладна да е тя, каквито и други проблеми да я занимават, тя неизменно първо желае да нахрани и успокои този не съвсем привлекателен непознат. Ако това не беше така, нямаше да оцелеем всички тези стотици хиляди поколения. Импринтингът, който е неизменна част от поредицата хормонално обусловени събития, следващи раждането, трябва да се осъществи незабавно; след това е твърде късно. Праисторическата майка не е можела да си позволи да е безразлична към новороденото си бебе дори за броени минути. Ето защо импулсът е трябвало да бъде мощен и незабавен. Тази последователност от събития е важна предпоставка за гладките отношения между майката и бебето, изразяващи се в подаване на сигнали от негова страна и отклик на сигналите – от нейна.

Какво се случва, ако импринтингът бъде възпрепятстван, ако бебето бъде отнето в момента, в който майката е предразположена да го приласкае, да го сложи на гърдата си, да го вземе в ръцете и положи на сърцето си? Какво става, ако тя е толкова упоена, че не може да изживее това емоционално обвързване? Ако нейният импулс за импринтинг не бъде задоволен чрез очакваната среща с бебето, тя се изпълва със скръб. В продължение на милиони години майката не е имала кого да приласкае след раждането единствено ако бебето е било мъртво. Реакцията й е била да скърби. Когато правилният момент бъде пропуснат и потребността остане неудовлетворена, от гледна точка на континуума се предполага, че бебето е умряло и необходимостта от импринтинг е отпаднала.

В съвременните болници майката не получава бебето веднага, а минути и даже часове по-късно, когато вече е в състояние на скръб и траур. В резултат майката се чувства виновна за това, че се е оказала „лоша майка“, защото „не изпитва обич към своето дете“. Освен това е започнала да страда от прословутата следродова депресия, класическата трагедия на западното общество. Тя настъпва в момента, когато природата е приготвила жената за най-дълбокото и вълнуващо събитие в живота й – раждането на бебето.

В тази ситуация даже вълчицата, вярна на своя вълчи континуум, би била по-подходяща за майка на човешкото дете, тъй като е осезаема и реална. Биологическата му майка, лежаща на близкото легло изолирана от бебето, би могла с не по-малък успех да се намира на друга планета.

Децата в западните цивилизовани родилни домове нямат голям шанс да се възползват от утехата на вълчицата. Новороденото, чиято кожа крещи за изконното докосване на мека, излъчваща топлина, жива плът, бива увито в сухо, безжизнено одеалце. Слагат го в някаква кутия и независимо че се дави от ридания, го оставят там. Със своята неподвижност за него тя се равнява на ад – тялото му изпитва подобно нещо за пръв път от гледна точка на милионите години еволюция и блажената вечност, прекарана в утробата. Единствените звуци, които чува, са воплите на другите жертви, изпитващи същата неописуема агония. За него звуците не значат нищо. То плаче ли плаче; дробовете му, току-що поели въздух, се раздират докрай от отчаянието на сърцето му. Никой не идва. Водейки се от вярата си в правотата на живота, за която му нашепва естеството му, то прави единственото, което може, а то е да продължи да плаче. Изтича цяла вечност и то заспива от изтощение.

Събужда се с писък и неизказан ужас от гробната тишина и неподвижност. Цялото му тяло се разкъсва от желание, копнеж и непоносимо нетърпение. Задъхвайки се от викове, то крещи, докато главата му започне да пулсира от пронизителния звук. То крещи, докато го заболят гърдите и гърлото му пресипне. Когато повече не може да понася болката, риданията му отслабват. То замлъква и слуша. Отваря и затваря юмручета. Върти главата си наляво и надясно. Нищо не помага. Това е непоносимо. То започва да плаче отново, но усилието е прекалено за издраното му гърло; то скоро замлъква. Тогава напряга измъченото си от желание тяло и като че намира в това някаква утеха. Размахва ръце и рита с крачета. Спира. Макар че още не умее да мисли и да се надява, то вече умее да страда. Ослушва се. След това заспива отново.

Когато се събуди, то намокря пелените си и това го разсейва за момент. Но приятното чувство от топлата влага, разпростираща се по тялото му, бързо изчезва. Топлината става неподвижна, студена и лепкава. То рита с крачета. Опъва телце. Хлипа. Съсипано от напразни очаквания в безжизнена, мокра и негостоприемна среда, то плаче безутешно, докато не заспива отново в самота.

Внезапно го вдигат; очакванията му като че се сбъдват. Махат мокрите пелени. Какво облекчение! Живи ръце докосват кожата му. Вдигат краката му и около слабините му увиват нова, мъртвешки суха тъкан. Само след миг като че нито ръцете, нито мокрите пелени някога ги е имало. Без съзнателна памет, за него няма и най-малък лъч надежда. Празнотата е непоносима, вечна, неподвижна, безмълвна, раздирана от нужда и желание. Континуумът му прибягва до целия си репертоар, предвиден за крайни случаи, но той е предназначен единствено за кратки времеви интервали при наличието на адекватни грижи или за привличане на помощ от някой, който се предполага, че ще иска да я даде. В неговия континуум няма решение за подобна крайност. Ситуацията е отвъд обхвата на огромния му опит. Започнало да диша едва преди няколко часа, бебето вече е достигнало до объркване и дезориентация, които надминават спасителните сили на могъщия му континуум. Пребиваването му в утробата ще се окаже първия и последен случай, при който то ще изпита непрекъснато състояние на благоденствие. Природата е заложила в човека вродено очакване, че така би следвало да протече целият му живот. За да стане това обаче, е необходимо майка му да се отнася към него правилно, по начин, който да обогатява и да е от полза и за двамата.

Изведнъж някой идва и го вдига във въздуха. Прекрасно! То отново вкусва от живота. Носят го доста по-предпазливо, отколкото е по вкуса му, но нали все пак има някакво движение. Най-накрая е на мястото си. Цялата преживяна от него агония потъва в небитието. То се отпуска в обгърналите го ръце и макар че кожата му, обгърната в плат, не усеща успокояващия допир до живо тяло, ръцете и устата му сигнализират, че всичко е наред. Удоволствието от живота, което е нормата съобразно континуума, е почти пълно. Вкусът и материята на гърдата са тук, топлото мляко тече в жадната му уста, то чува сърцебиенето, което би трябвало да е успокояващото, свързващото звено между утробата и външния свят. Със слабото си зрение долавя някакво движение. Гласът също му звучи познато. Единствено платът и миризмата (майка му употребява парфюм) му създават чувство за нещо, което не е наред. То суче, и когато се насити, доволно заспива.

Когато се събужда, отново е в ада, в безлюдното чистилище. Бебето няма нито спомен, нито надежда или мисъл, които да могат да го утешат след посещението му при майка му. Минават часове; дните се сменят от нощи. То се буди и мокри пелените. В това отдавна няма удоволствие. Още преди да успее да изпита удоволствието от облекчението на вътрешните си органи, го пронизва непоносимата, нарастващата болка от горещата, киселинна урина, която се разлива по разранената му кожа. То крещи. Изтощените му дробове трябва да крещят, за да надвикат изгарящото щипене. То крещи, докато болката и крясъците изсмучат силите му и то отново заспи.

Това е нещо съвсем обикновено в болниците. Заетите сестри сменят всички пелени по график, независимо дали са сухи, мокри или прогизнали и изпращат бебетата у дома с възпалени дупета, където да ги лекува някой, който има време за подобна дейност.

По времето, когато го занесат в дома на майка му (който със сигурност не може да се нарече негов дом), то вече е съвсем наясно какъв е животът. На подсъзнателно ниво, което ще обагри всичките му бъдещи впечатления, то знае, че животът е неизразимо самотен, бездушен към сигналите му и изпълнен с болка.

То обаче не се е предало. Докато е на този свят, жизнените му сили непрестанно ще се опитват да възстановят равновесието, за което го е подготвил континуумът.

 

„В търсене на изгубеното щастие“ – Джийн Лидлоф

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s