Единственото, което си спомням

302154_2244223860287_1088837093_32007002_1752362155_n

Винаги, когато баща ми говореше с мен, той започваше разговора с думите: „Днес казах ли ти вече, че те обожавам?“  Любовта ни беше взаимна и в последните му години, когато животът му започна видимо да го напуска, ние станахме дори още по – близки.

На осемдесет и две години той бе готов да умре, а и аз бях готова да се съглася с него, защото исках да се сложи край на страданията му. Смеехме се  и плачехме, държахме ръцете си, изричахме думи на взаимна обич и изразявахме съгласие, че вече е време.

– Татко, като напуснеш този свят, изпрати ми знак, че се чувстваш добре. – казах аз.

Той се изсмя на абсурдната ми молба. Татко не вярваше в преражданията. И аз не бях напълно убедена, че то е възможно, но много преживявания ме бяха накарали да мисля, че мога да долавям някои сигнали, идващи  „от отвъдното“.

Ние с баща ми бяхме така дълбоко свързани, че почувствах в гърдите си последния удар на сърцето му. Много ми беше мъчно, че хората от болницата, със своето излишно благоразумие, не ми бяха позволи да държа ръката му в последния миг.

Ден след ден се молех да доловя някакво послание от него, но нищо не се получаваше. Нощи наред, преди да заспя, отправях молитви да дойде в съня ми. Въпреки това изминаха четири дълги месеца, но освен дълбоката скръб по неговата загуба, не усещах нищо друго. Пет години по-рано от болестта на Алцхаймер  се беше споминала  мама и въпреки, че аз самата бях майка на пораснали вече дъщери, чувствах се като изгубено дете.

Един ден, докато лежах на масата за масаж в една тъмна тиха стая в очакване на процедурата, внезапно ме изпълни силен копнеж по баща ми.  Замислих се дали не бях много настоятелна в желанието си да получа знак от него и си дадох сметка, че съзнанието ми е силно превъзбудено.  Усетих непозната яснота на ума – можех с лекота да събирам дълги колони от цифри.  Всяка мисъл , която минаваше през  главата ми, беше като капка вода, падаща в застинало езеро, и се дивях на спокойствието на всеки отлитащ миг. И тогава си казах:  „Досега се опитвах да уловя съобщения, които пристигат от отвъдното. Време е да престана.“

Внезапно пред очите ми изплува образът на мама – такава каквато беше, преди болестта на Алцхаймер да я лиши от разсъдък и човешки облик и преди да се стопи. Великолепната посребрена коса ограждаше  нежното й лице. Видях я толкова истинска и така близо до мен, че сякаш, ако протегнех ръка, щях да я докосна. Изглеждаше както преди десетина години, когао още не бе започнала да линее.  Успях дори да доловя аромата на „Джой“, любимия й парфюм. Тя стоеше притихнала в очакване. Не можех да проумея защо, докато мислех за баща ми, се появи мама и почувствах вина, че не бях тъгувала и по нея по същия начин.

– О, мамо, много ми е мъчно, че тази ужасна болест те накара да страдаш толкова. – казах аз.

Тя леко наклони глава настрани, като че ли искаше да проумее за каква болест й говоря, а после на лицето й се появи прекрасна усмивка и съвсем ясно я чух да казва:

– Единственото, което си спомням е любовта. – и изчезна.

Внезапно в стаята стана студено и аз затреперих. И тогава осъзнах, че всъщност любовта, която даваме и получаваме, остава и само тя има значение. Страданието изчезва. Любовта остава. Нейните думи бяха най-важното нещо, което ми се бе случвало да чуя. Този момент завинаги ми се е запечатил в сърцето ми.

До ден днешен не съм получила знак от баща ми, но не се съмнявам, че някой ден, когато най – малко очаквам това, той ще се появи и ще каже:

– Днес казах ли ти вече, че те обожавам?

 

Боби Пробстиин

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s