И все пак какво е Випассана медитация?! Споделено.

Untitled-1– Представи си, че има хора, които изобщо не знаят какво е Випасана…

– Има ли такива?

– Има.

– И какво?

– Ами какво… как ще им обясниш с прости думи какво е, така че да се разбере ясно, без да ги тормозиш с излишни детайли?

– Ъъъъ… интересен въпрос… как да обясниш какво е миризмата на същество, което не е помирисвало никога, откъде идва тя, как се разбира дали е приятна или неприятна…

– Опитай де.

– Добре, добре. Ако приемем, че тези, дето не знаят какво е Випасана, поне ще имат идея какво е „медитация“.

– Приемаме.

– Значи Випасана е да седнеш на земята уж за да медитираш, но всъщност правиш нещо друго…

– Какво правиш като медитираш?

– Ами…  знаеш… хората се концентират върху някакви образи, мъчат се да не мислят, или пък повтарят „Оооооммммм“… всъщност и на мен не ми е ясна медитацията… мисля, че и аз съм от тези, които имат само  бегла представа…

– Да оставим медитацията тогава, Випасаната…?

– Ами да, в продължение на 10 дни те будят в 4 сутринта. Лягаш си в 9 и половина вечерта. През останалото време – часове, часове, часове и часове Випасана, нищо друго, само прекъсвания за храна.

– И какво точно правиш?

– Сядаш долу, затваряш очи и започваш да следиш само това, което усещаш по тялото. Например започваш от главата и пълзиш надолу по ръцете, гърдите, краката, гърба, и навсякъде, опитваш се да усетиш въздуха дето издишваш под носа си, блузата която се опира в раменете и гърдите, твърдото под дупето ти, изтръпналото в краката ти, болката в гърба от дългото стоене… Важното е да не обръщаш внимание на нито едно от тези неща…

– Как да не им обръщаш внимание, ако те боли гърба какво?

– Нищо. Като стигнеш до гърба регистрираш факта че те боли и не правиш нищо по въпроса. Не трябва да реагираш никак, просто го приемаш като факт и продължаваш към краката да речем и забравяш за гърба.

– Е как ще забравиш, ако те боли?

– Ами там е работата, не трябва да реагираш, просто приемаш, че ще това тъй или иначе ще отмине и не се занимаваш повече с него.

– Защо да не реагираш? Ако се размърдаш може би ще ти мине по-бързо, отколкото да стоиш да те боли и да приемаш че тъй или иначе ще отмине…

– Да, но ще реагираш, вече ще си взел отношение… а целта на Випасана е да те научи да не реагираш на нищо. Нито на „хубаво“, нито на „лошо“.

– Че това е апатия.

– Не е. Идеята е, че хората страдат защото реагират на нещата, класифицират ги в графи с „хубаво“, „лошо“, „ядва се“ и прочие. Ако им се случи нещо неприятно те реагират на него според класификациите, започват да страдат че им се е случило, ядосват се, викат, плачат, самосъжаляват се…

– Добре, но като им се случи нещо хубаво?

– Ами като им се случи нещо хубаво пак реагират според класификациите си, на пръв поглед това е добре, радват се, вдъхновяват се, пърхат от щастие и емоции… но веднага щом външният стимул прекъсне, щастието им секва..

– Започвам да разбирам…

– Да, тогава пак започва тегобата защото хората „жадуват“ за този стимул и когато той не се появява, или пък нещата не стават според очакванията и плановете им, те започват да страдат отново. Значи поради класификацията, която на свой ред поражда реакция у хората, всички стимули, било то приятни или неприятни, водят в крайна сметка до страдание – в единият случай поради наличието си, в другият поради липсата си. А нещата тъй или иначе си се случват, независимо как ние ще  реагираме на тях. Не говорим за апатия, или пък за бездействие. Например ако някой иска да те цапне с тояга ще е тъпо да не реагираш. Много ясно че ще го цапардосаш пръв ако можеш, или поне ще се дръпнеш. Въпроса е какво се случва вътре в теб в този момент и как ще приемеш това, което се случва на емоционално ниво. Защото това което ти се случва на емоционално ниво ще привлече следващите събития, те ще резонират с вътрешното ти състояние. И ако то вибрира на вълната на страданието, то…

– Разбирам. И какво е решението?

– Ами ето това е идеята на Випасана. Каквото и да усетиш, да запазиш вътрешния си баланс, без да реагираш емоционално. Като се замисля, това си е чиста Дисциплина. Да се научиш да оставаш невъзмутим при всякакви обстоятелства. Изглежда не само Толтеките са се сетили за Дисциплината. Всъщност това е било нещото, което Буда е „измислил“ как да се изтренира. Само дето са го изопачили.

– Нищо ново. Да вземем например християнството… Ами когато ти се случат хубави неща какво? Да не се ли радваме?

– Разбира се че ще се радваш, както казах, не става дума за бездействие и апатия, а да се прави разлика между емоция и чувство.

– И каква е разликата?

– Ами… да те е страх от лъв е чувство, а да те е страх от мишка е емоция. В първият случай ще действаш от позицията на страх, който ще ти запази живота, а във втория страхът само ще те изпълва със ненужно и безсмислено страдание.

– Ясно.

– Каквото и да ти се случи, приятно или неприятно, изживей си го, но просто трябва винаги да си даваш сметка, че всичко се променя и отминава. Ако започнеш да си губиш времето в ядосване, че ти се е случило нещо лошо, или пък в жадуване за хубавото, което вече е отминало или още не е дошло, значи пак си навлязъл в безсмислено страдание. Нека го наречем небезупречност, за да ти стане по-ясно – разпиляваш си енергията да се тормозиш за неща напред и назад във времето.

– Започвам да разбирам. Но какво общо има това с наблюдаването на усещанията по тялото? Как ще ми помогне с Дисциплината това, че ще наблюдавам как блузата ми се опира в кожата?

– Представи си че си мозъчен хирург. Как си стигнал до там? Бил си на практика в някакви болници, преди това си ходил си в медицински университет, а преди това? Преди това си бил на училище и си учил математика, биология и т.н. Но за да научиш всичко това от учебниците най-първо е трябвало да се научиш да четеш. Значи за да станеш мозъчен хирург си започнал от азбуката. За да достигнеш до дълбините на съзнанието си, трябва да започнеш от повърхността. Съзнанието е много абстрактно и непонятно на пръв, втори, трети и т.н. поглед… За щастие разполагаме с тялото си, което всеки момент усеща нещо. На него най-лесно се тренира упражнението „усети – не реагирай“. В началото се усеща малко. Но колкото повече внимание обръщаш, толкова повече усещания се появяват. На фона на обикновения допир на блузата ти започваш да усещаш странно бръмчене. По главата ти започват да пълзят мравки. Ходилата ти започват да вибрират. В гърдите ти избухва горещина. Изведнъж усещаш, че тялото ти не е просто месо… някак се е превърнало в странна вибрираща материя. Малко повече постоянство и не е нужно да минаваш от място на място, само трябва да засилиш „вълната“ и усещанията тръгват нагоре надолу по тялото ти. И понеже тези занимания не може да останат „безнаказани“, някъде отвътре в теб започват да се разместват пластове и на повърхността да излизат изненадващи неща.

– Какви изненадващи неща?

– Ами различно е за всеки, просто трябва да минеш през това, за да разбереш какво ще е за теб. Съзнанието ти започва да реагира на усилията ти и да ти съдейства като ти подхвърля най-различни видения, осъзнавания, погребани и уж забравени неща… Хубавото е, че всичко това става на място, където си оставен сам на себе си и нищо друго не те разсейва. Десет дни пълна свобода да ровиш само и единствено из себе си. Прекрасна възможност, защото където и другаде да идеш, даже и да си сам, все ще се намери някой да те разсейва. Ако си в хотел, рецепционистката ще ти задава въпроси, или пък трябва да се разправяш на гишета за билети, в ресторанта ще те питат какво ще ядеш и как го искаш приготвено… изобщо цикленето продължава.

– Но нали там не си сам?

– Не. Още 90 човека са с теб, но всякакви разговори и контакти са забранени. Няма телефони, няма интернет, няма телевизия, не можеш да говориш с никой, не можеш да гледаш никой в очите, не можеш да излезеш от „лагера“. Не можеш да се обличаш в „крещящи“ дрехи или в твърде разголени дрехи, или да привличаш вниманието по какъвто и да било начин. Никой не те пита какво ще ядеш и на какъв режим си, просто храната е сложена на масата, после я махат. Няма фитнес зали, няма книги, не можеш да си пишеш в тефтера, няма забавления.

– Чудно! Десет дни само упражнения по Дисциплина.

– Да, но не само това.

– Още ли има?

– Има. Едно от нещата е по-скоро страничен ефект. Не знам дали е преднамерено или просто неволно се получава, но всичките тези забрани за контакт са огромен удар по егото ти.

– Как така?

– Ами знаеш, когато си сред хора, особено пък непознати, винаги се стремиш да направиш добро впечатление, да се покажеш в най-добрата си светлина, да се накиприш с красивите си дрехи, всички да разберат колко си готин, забавен и приятен, изобщо огледалото ти действа с пълна сила. И изведнъж се оказваш сред 90 човека, но не можеш да се правиш на никакъв, просто защото нямаш право да говориш с тях. След 10 дни всички са ти толкова познати вече, все едно че ги знаеш от малък, но никой не се е направил на никакъв. Никой не е „душата на компанията“, никой не е „лошия“, никой не е „яката пичка“, никой не е никакъв. Просто 90 човека, които са ти ужасно близки, защото 10 дни си ял, медитирал, акал, къпал, разхождал и спал с тях, но нито един от тях не е имал възможността да развихри егото си. Нито пък ти. Може би си излязъл от банята и си помел с вратата някой. Не можеш да се извиниш. Не можеш да се оправдаеш, че е станало неволно и да докажеш, че не си грубиян, който върви и блъска хората наред. Отвътре ти кипи, егото ти иска да се извини, но не можеш. Примиряваш се, егото не е постигнало своето. И така започваш да го затъпкваш все повече и повече. Имал си невероятно видение по време на медитация, толкова ти се иска да споделиш с някой какво велико нещо ти се е случило, егото ти е толкова поласкано от успеха, трябва да сподели. Не става. Нямаш право да се намесваш в тишината на никой. Ще разкажеш като излезеш от тук, но на другият ден вече не си толкова ентусиазиран, отминало е. Нещата изгубват важност. Изгубил си си сапуна. Съквартирантите ти може и да са го виждали, но ти не можеш да ги питаш. Отиваш и се къпеш без сапун. Чудо голямо. От вечерта си си мечтал как ще ядеш банан за закуска, но те свършват преди да стигнеш до тях. Всички пред теб на опашката ядат банани, някой имат по два а за теб няма. Егото ти се ядосва „За какви се мислят! Нахалници! А за мен? Аз ли съм най-големият балък да ям кисело мляко?!“, но не можеш да викнеш „Другари, дайте да си разделим бананите, не взимайте по два!“. Толкова ли е важно? Чудо голямо. Ще ядеш кисело мляко и толкоз. И това ще отмине. След закуска вече няма да има значение какво си ял. И няма. Бие гонга за медитация. Ще си доядеш на обяд. А за вечеря няма да мислиш, защото такава няма, проблема с банана за вечеря ти е решен преди да се появи. А като си помислиш колко енергия си влагал в проблема „Какво ще вечеряме днес?“, когато си бил в света на хората, а? И колко много си се напинял да се обясняваш на всички колко си готин и колко си се тормозил за това, че някой те разбрал погрешно, а?

– Да, звучи чудесно нищо да няма значение, да не е нужно да се правиш на никакъв и цели 10 дни да са само за теб.

– Звучи добре, нали? А ако нищо няма значение за 10 дни, защо да има значение след това? Защо да започваме да си хабим енергията за дреболии и след като излезем?

– Ъъъ… в реалния живот е друго… Там се налага да се справяш с реални ситуации, да говориш с хората…

– Да, по-лесно е да си лигня и да се оттадеш на мързел и самосъжаление, нали?

– Е…

– Знаеш ли коя беше най-хубавата част от Випасаната?

– М?

– Последният ден. Когато ни разрешиха да говорим.

– И какво стана тогава с егото?

– Нищо. Остана си затъпкано. Изведнъж настана чисто и необременено общуване между 90 същества. Нали, защото след като не си успял да си заемеш „ролята“ в обществото в продължение на 10-те дни, някак отпада нуждата да го правиш след това, тъпо е. Просто някак опознаването е станало на друго ниво, без участието на огледалото. На някакво телесно ниво. Всички са ти някак… телесно близки.

– И какво правехте тогава?

– Ами просто отиваш при първият срещнат човек и започваш да общуваш с нещо. Няма никакви задръжки и ограничения в разговора. Всички бяха толкова отворени и необременени, направо невероятно. Всеки можеше да иде при случайна група хора и да им каже най-съкровените си притеснения и тайни. Нямам идея защо и как се получава така. Но е факт. Случи се и с мен. Просто не ми пукаше какво ще кажа, какво ще ме попитат. Сякаш между хората течеше един поток, който не срещаше никакви препятствия. Като клетки в един организъм. Сигурно така се чувстват мравките в мравуняците. Допират си антенките и си предават една на друга всичко, което знаят. Каквото и да те питат, нямаш никакво друго намерение освен да бъдеш откровен, нямаш никаква причина да скриеш нещо или да се правиш на важен и велик. И каквото и да ти кажат, не можеш да се обидиш на нищо. Сещам се за група момичета, които се превиваха от смях на разказа на едната как другата пърдяла през цялото време и в стаята им не можело да се диша. Изобщо чух и участвах в невероятни разговори, каквито няма да чуеш никъде „навън“. Разказвах на непознати хора неща, които не знаят и приятелите ми.

– Значи освен Дисциплина, другият ефект е разбиване на Огледалото…

– Да, освен това, някои хора казват, че към 3-тият ден вътрешният им диалог спирал напълно.

– А при теб?

– При мен си дърдореше, но това не е чудо голямо, се някога ще спре. Все пак ползите са големи. Показаха ми един чудесен и прост метод по който мога да стигна до себе си. Посочиха ми входа към съзнанието ми, а той минава през тялото. Наистина е вярно, че всичко което някога ще ни потрябва, го има в тялото. Ние и без друго не разполагаме с нищо друго на тоя свят, тялото е единственото ни притежание, повече не ни и трябва. Ние сме перфектни и самодостатъчни магьоснически машини J

– И научи толкова много от Випасаната?

– Не знам, може да е от Випасаната, може да не е. Може да е било назряло в мен, готово за научаване, просто Випасаната ми даде необходимото време да извадя някои неща на повърхността. Едно от осъзнаванията ми през тези дни беше че абсолютно всичко, което се крие в същността ми може да бъде овладяно, научено и открито, стига да му отделиш необходимото време.

– А време все не достига, като излезеш „навън“ и те емнат събитията а?

– Време винаги се намира, ако пожелаеш и спреш да се лигавиш и да шикалкавиш. Но 10-те интензивни дни „вътре“ бяха чудни. Пак ще ги повторя.

– Звучи страхотно. Искам и аз да отида.

– Хм… споменах ли, че имаше доста трудни моменти?

– Не! Какви трудни моменти???

– Ами нали ти казах как разни неща изплуват на повърхността… не винаги са приятни, понякога необяснимо и уж безпричинно те помитат ужасни настроения… На осмия ден ме хванаха лудите, не можех да остана и минутка повече. Правех план как ще изляза по време на медитация, ще си грабна раницата и ще избягам през една дупка в оградата, която видях по време на разходка…

– И какво стана?

– Нищо. В духа на Випасана си казах, че това настроение ще отмине, а аз няма да реагирам. Изчаках и то отмина. Настроенията не значат нищо. Вече го разбирам и на теория и на практика. Радвам се че останах.

Oт: Medusa Glagoabazubadusa

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s