Какво разрушава жената?

1. Прекалена социална активност
Социалната активност за жената е практически винаги опит да компенсира недостига на любов. По-полезно е за жената да намери работа, която ще ѝ позволи да си почива от семейните задължения, да разшири кръга си за позитивно общуване, т.е. работа за душата.

2. Суета
Суетата и удовлетворението са несъвместими неща. Суетата създава напрежение, както в тялото, така и в ума, в емоционалното състояние на жената. Поради суетата страдат нервната и хормоналната системи.

3. Работа, не носеща удоволствие
Една от ключовите женски грешки е да се занимават с неща, които не им харесват. Защо? В този случай, жената е принудена да се насилва. Дори да е женска работа, но отнема много време – тогава разпилява енергията ѝ. Ако работата не харесва на жената, ако всяка сутрин се насилва да отиде на работа, значи, пилее своята женственост.

4. Невнимание към собственото тяло
Жената много често преживява събитията чрез тялото си, чрез усещанията му. Напрегнатото тяло не добавя щастие. За жената е свято задължението да се грижи за тялото си.

5. Емоционален застой
Ако самата жена или обкръжението ѝ, ѝ забраняват да изразява емоции, това може да стане причина за депресия. Жените понякога си въобразяват, че имат право само на положителни емоции. Това е неправилно, вие не сте роботи.
Хубаво е, ако до жената има човек, с когото може да проявява всякакви емоции. Мъжете много често сами провокират истерия, когато не слушат жената, не ѝ позволяват да изразява емоциите си, преди да е стигнала до точката на кипене.

6. Привързаност към резултата
Когато жената се вкопчва в резултата и мисли: „Ако не се случи, ще съм зле“. Мъдрата жена е доволна от това, което има. Когато е удовлетворена, живота я дарява с много повече процъфтяване. Това е следствие психологията на изобилието.
Когато жената се привързва към наслаждение и започва да страда от липсата му – или в нея се развива мислене за дефицит, което предизвиква негативни чувства, такива като завистта, раздразнението, гнева. Всичко това разрушава женската психика.

7. Механичен живот
Стереотипният живот, по принцип, както при всички, които знаят, как трябва да бъде, както са я учили – убива в жената творческото начало. Жената влага любов във всичко, което прави. А любовта е спонтанна и искрометна по своята природа.

8. Жалби
Жалбите винаги са опит да избегне отговорност. Много е лесно да се прехвърли отговорността на някого, да го направи виновен за проблемите си. За жената е полезно да изговаря усещанията си и да моли за помощ.

Превод: Йосиф Йоргов

Защо съвременните връзки се разпадат толкова лесно

Защо връзките в наши дни са нещо толкова трудно постижимо? Защо се проваляме в любовта, въпреки че се стараем толкова много? Защо хората изведнъж са станали толкова неумели в изграждането на трайни връзки? Забравили ли сме как да обичаме? Или, още по-зле, забравили ли сме какво е любовта?

Не сме готови. Не сме готови за жертвите, за компромисите, за безусловната любов. Не сме готови да вложим всичко от себе си, което е необходимо, за да проработи една връзка. Искаме всичко да ни е лесно. Ние сме отказващите се. Единственото, което е нужно, е едно препятствие, за да захвърлим всичко. Не оставяме любовта ни да израсне, отказваме се от нея преди това.

Не любовта търсим, а вълнението и тръпката в живота.

Искаме някой, с който да гледаме филми и да ходим на партита, а не някой, който ни разбира дори и в абсолютно мълчание.

Прекарваме време заедно, но не трупаме спомени. Не искаме скучния живот. Не искаме партньор за цял живот, а само някой, който да може да ни накара да се чувстваме живи в момента, в този миг.

Когато вълнението отмине, откриваме, че никой никога не ни е подготвял за скучните неща.

Не вярваме в красотата на рутината, защото сме твърде заслепени от тръпката на приключението.

Потапяме се в незначителните събития на градския живот, не оставяйки място за любов.

Ние нямаме време да обичаме, нямаме търпението да се занимаваме с връзки.

Твърде сме заети да преследваме материалистични мечти – и няма размах в любовта. Връзките са само удобство.

Търсим незабавно удовлетворение във всичко, което правим – в нещата, които публикуваме онлайн, в кариерите, които избираме, в хората, в които се влюбваме.

Искаме зрялостта на връзката, която идва с времето, емоционалната връзка, която се изгражда с години, усещането за принадлежност, когато почти не познаваме другия човек. Очевидно нищо не заслужава нашето време и търпение – дори любовта.

Бихме предпочели да прекараме по час със 100 души, пред това да прекараме ден с един-единствен.

Вярваме, че имаме „опции“ и „алтернативи“. Ние сме „социални“ хора. Вярваме повече в срещите с хора, отколкото в опознаването им. И сме алчни. Искаме да имаме всичко.

Навлизаме във връзки при най-малко привличане и се оттегляме в момента, в който открием някой по-добър.

Не искаме да изваждаме на бял свят най-доброто в един конкретен човек. Искаме той да е перфектен. Излизаме с много хора, но рядко даваме на който и да е от тях реален шанс. Разочаровани сме от всички.

Технологиите ни сближиха – дотолкова, че ни е трудно да дишаме.

Физическото ни присъствие е заменено от текстови съобщения, гласови съобщения, снапчатове и видеоразговори. Не изпитваме вече потребност да прекарваме време заедно. И без това вече сме преситени от другите.

Не е останало нищо, за което да говорим.

Ние сме генерация на „скиталци“, които не остават на едно място за твърде дълго.

Всички изпитват фобия от обвързване. Вярваме, че не сме създадени за връзки. Не искаме да улягаме.

Дори мисълта за това е плашеща. Не можем да си представим да прекараме остатъка от живота си с един-единствен човек.

Отиваме си.

Презираме постоянството като някакво социално зло. Обичаме да вярваме, че сме „различни“ от останалите. Обичаме да вярваме, че не се побираме в социалните норми.

Ние сме генерация, която се самоопределя като „сексуално освободена“.

Разграничаваме секса от любовта, или поне така си мислим. Ние сме генерацията „забивка-скъсване“.

Първо правим секс и после решаваме дали искаме да обичаме някого. Сексът идва лесно, лоялността – не.

Да легнеш с някого е станало новото напиване. Правиш го, не защото обичаш другия, а защото искаш да се почувстваш добре.

Това просто е временното задоволяване, от което имаме нужда. Сексът извън връзките вече не е табу.

Връзките вече не са толкова прости. Има отворени връзки, приятелства с екстри, неангажиращи забивки, секс за една нощ, необвързващо чукане – оставили сме твърде малко ексклузивност за любовта в нашия живот.

Ние сме практичното поколение, което разчита само на логиката.

Вече не знаем как да обичаме лудо, до безумие. Не бихме се качили на самолета до далечни земи само за да видим някой, който обичаме. Късаме, защото… разстоянието е твърде много.

Твърде сме здравомислещи за любовта. Твърде здравомислещи за собственото си благо.

Ние сме боязливото поколение – боим се от това да се влюбим, боим се да се обвържем, боим се да не паднем, боим се да не бъдем наранени, боим се да не ни разбият сърцето.

Не допускаме никого, нито правим стъпката да обичаме някого безусловно. Бродим зад стени, които сами сме построили, търсейки любовта и бягайки в мига, в който наистина я открием.

Изведнъж „не можем да се справим с това“. Не искаме да бъдем уязвими. Не искаме да разкриваме душата си пред никого.

Твърде сме предпазливи.

Дори вече не ценим връзките.

Не удържаме най-прекрасните хора, защото има „още много риба в морето“. Не ги считаме вече за нещо свято.

Няма нищо, което да не можем да завладеем в този свят, но сме несръчни в играта на любовта – най-основният от човешките инстинкти.

А казват, че това било еволюция.

 

Анкуш Бахугуна

Ти не можеш да спасиш никого

~ За онези… ~ Спасителите ~ … които искат винаги да спасят всички… но пропускат себе си… ~
Ти не можеш да спасиш всички..Ти не можеш да спасиш целия свят..

Ти не можеш да спасиш никого. Можеш да бъдеш с някой, можеш да споделиш състоянието си, да му предложиш благоразумието си, покоя си. Можеш дори да му предложиш да вървите заедно по твоя път, да споделиш вижданията си.

Но, ти не можеш да премахнеш болката му.

Не можеш да извървиш неговия път вместо него. Не можеш да му дадеш подходящите или правилните отговори, които той е в състояние да възприеме веднага.

Ще му се наложи да намери своите отговори, да зададе своите въпроси, да се сприятели със своята неувереност. Ще се наложи да направи своите грешки, да почувства мъката си, да научи личните си уроци.

Ако той, наистина иска да бъде в равновесие, ще му се наложи да се довери на пътя, който го води към изцелението, и по който, вървейки напред, му се разкрива крачка след крачка.

Ти не можеш да го излекуваш. Не можеш да разсееш страха му, гнева му, чувството му, че е безпомощен. Не можеш да го спасиш… не можеш да промениш нищо. Ако го притискаш силно, той може да се отклони от своя уникален път. Може би твоят път не е неговия.

Ти не си причинил болката му.

Може би си направил нещо или не си направил нещо, казал си нещо или не си казал нищо и по този начин си докоснал болката, която е била в него. Но ти не си я създал и не си виновен за нищо, даже и да те обвиняват в това. Да, ти можеш да поемеш отговорността за думите и постъпките си.

Можеш да съжаляваш за миналото си, но ти не можеш да изтриеш или да измениш, това, което вече е станало, не можеш да контролираш бъдещето.

Всичко, което можеш да направиш, е да бъдеш с него тук и сега – на твоето единствено силно място. Ти не си отговорен за неговото щастие, а той не е отговорен за твоето.

Твоето щастие не може да дойде отвън.

Ако е така, то това е зависимо, крехко щастие, което бързо ще се превърне в тъга. После ще попаднеш в мрежата на обвиненията и на чувството за вина, съжаление и осъждане. Твоето щастие е свързано с присъствието ти, с дишането ти, с тялото, със земята.

Твоето щастие не е нещо незначително и не може да бъде премахнато чрез страха, гнева и дори срама. Щастието ти не е състояние, не е преходна опитност или преживяване, и не е чувство, което могат да ти дадат другите.

Твоето щастие е безкрайно, всемогъщо, вездесъщо, в едно неограничавано от сърцето пространство, където радостта и тъгата, блаженството и мъката, увереността и съмнението, самотата и единението, дори страхът и силното желание, могат да се редуват, тъй както дъждовното и слънчевото време в безкрайността на небесния простор.

Ти не можеш да спасиш никой.

Самият ти не можеш да бъдеш спасен, ако търсиш спасение. Няма го „този“, който трябва да бъде спасен, който е изгубен, който да бъде защитен, който да бъде „направен“ идеален или идеално щастлив.

Освободи всеки невъзможен идеал. Ти си прекрасен в своето несъвършенство, възмутително идеален в своите съмнения, прекрасен дори в това, че не си способен да обичаш. Всички тези твои части са даденост, всички те са част от цялото, а ти никога не си бил по-малък от цялото.

Ти дишаш и знаеш, че си жив.

Имаш право да съществуваш, да чувстваш това, което чувстваш, да мислиш това, което мислиш. Имаш право на радостта си, имаш право на скръбта си. Имаш право и на съмненията си. Имаш право да вървиш по собствения си път. Имаш право да бъдеш прав и да не си прав, имаш право на това огромно щастие, което си познавал, когато си бил малък.

Ти дишаш и си неделим от жизнената сила, която дава живот на всичко, която познава себе си като единство от всички същества, вижда себе си във всеки един момент на това невероятно изключително битие.

Твоето Аз не е свързано с това, което другите мислят за теб.

То е свързано с луната, с безкрайния Kосмос, с кометите, които се носят в неизвестна посока, с чувството ти, че времето не съществува, с влюбването ти в самотата… и с тази неизразима благодарност преди всеки нов изгрев, непредвидим, но даден…

Джеф Фостър